Едно теразние да беше - да го опиша. Гледам да съм оптимистично настроена, но все нещо явно ми куца. Чувствам се неразбрана и от родители и от "приятели", "познати", няма с кого дума да си кажа, по цял ден само уча, нищо не ми остана, живея в твърде семпъл град, където даже кино няма. Връстниците ми се интересуват само от пиене, ядене... Не чакам с нетърпение бала си тази година, няма да ходя втора вечер с тях - не искам да ги виждам пияни за резил четири дни като за последно, не съм сигурна, че има какво да си кажа с тях.
Сякаш няма общ език за нас. Случвало се е да се опитвам да завържа разговор, но върви тягостно (ако изобщо върви) или изобщо съм далеч от техните теми. Има в класа момче, което харесвам (и мислех за различен), признах му чувствата си (явно беше грешка), оттогава не ме гледа, не си говорим, чувствам се...на толкова чуждо място, сякаш съм изпаднала от някъде, чувствам как нямам нищо. Мъчно ми е, че нищо в България не е както трябва (това е друга тема). Понякога ме е яд на мене си, друг път обвинявам другите, все търся вина в себе си за невъзможността да съм част от колектива, от нещо по-голямо. Но и в същото време не желая да съм част от подобен свят с подобни интереси. Всичко това ме обърква, кара ме да се чувствам самотна и усещам как се самоизолирам и желанието да се махна от тук (защото съм като пътник дори без багаж)... копнея за приятелство, за гадже (ако щете), за някой който да се опитва да ме разбере и да е сродна душа. Понякога мечтая за мила дума, прегръдка, цветенце... но има само думи от рода на самота и празнота, които ме бодат постоянно. Бягството ми е в ученето, когато уча нямам време да мисля за всичката глупост и абсурдност.

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: