Детството е най-хубавото време в живота на човек. Тогава всички са ти приятели, играеш по цял ден, детските чувства са неподправено истински! Ех, и аз като бях малка, бързах да порасна, за да си хвана "гадже"... нали знаете, от онези гаджета, с които се държиш за ръка и целуваш по бузката.
Мери, 17 г.
Никога няма да забравя първия път, когато се "влюбих", така де, когато харесах момче... Беше в детската градина, всички се мислихме за много големи и когато момиче и момче се хванеха за ръка, ставаха "гаджета". Колкото и смешно да звучи, така си беше в детската градина! Но пък беше сладко. И днес като ги видя такива малки пандифльончета (няма такава дума, но ми звучи добре за деца – б.а.) да се държат за ръчичка и да се целуват по бузките, ми става сладко на душата.
Първия път като се "влюбих" беше точно в детската градина. Беше сладка детска любов. Името му беше Иван. И честно казано беше голям красавец. Имаше руса коса, не помня цвета на очите му, но беше много сладко момчето. Помня как той носеше динозаври в градината и си играхме с тях. След детската градина си изгубихме следите. Към 3-ти клас някъде, не съм сигурна кога беше, участвах в детско предаване като помощник-водеща и там имах една много близка приятелка Мими. Та, с Иван отново се срещнахме по това време, благодарение на нея, защото се оказа, че живеят в един блок. Беше готино. Видяхме се не повече от 3 пъти и после пак си изгубихме следите, но този път и тя се изгуби с него...
Второто ми "влюбване" беше в първи клас. Имаше един Петър още от детската градина, та до 6-ти клас бяхме в един клас. И с него често посещавахме детската градина да видим госпожите. Един ден обаче ни проследиха. Не помня кой беше. Помня само, че бяха двама от класа. Или Божо, или Данчо, или Сашо или Васко. Само помня, че бяха двама от изброените. И почнаха да ни се подиграват, че сме гаджета. После Петър каза: "Аз си тръгвам с моите приятели!", и се разкикотеха. И ето ми го първото счупено сърце, само дето хич не ми беше зле, а бях ядосана и оттогава спрях да го харесвам! Сега като се сетя и ми става смешно...
После харесвах Данчо, единия от близнаците от класа, беше доста мило момче... Тримата още в детската градина и до 2-ри клас бяхме добри приятели. Играхме по цял ден, говорихме си, разхождахме се, ходихме у тях, веднъж михме колата на татко, като и доста други деца се включиха, де... Абе, имам много спомени с тези хора. Въпросът е, че с времето почнахме да не сме приятели, пораснахме... Ама като се замисля, и Данчо с лека ръка го преживях...
Ето, че дойде време и за последния, който харесвах от моя клас. Казваше се Васко. Ех, този Васко, бе! Всички момичета го харесвахме... Не беше нещо особено, но и той ми беше добър приятел. С него още в детската градина си викахме през терасите, защото бяхме (и още сме де- б.а.) в съседни блокове. Помня как се събирахме децата от квартала зад блока и си играхме най-много на криеница, като почти всички се криеха зад червения гараж, който някога беше зад блока. Сега Васко е в съседния клас. Не го харесвам, още откакто ме разкриха на един Свети Валентин в 3-ти клас, че си падам по него. Въпросът е, че даже и не се поздравяваме, пък камо ли да си говорим. Е, хората порастват и се променят, но остава хубавият спомен, който спомен, много ме радва.

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: