Дали идеята да се изповядам тук е била добра, може и да не разбера. Това не ме вълнува. Причината да излея чувствата си в следващите редове е една. Изгубих те.
Втората Луна
Любовта ни беше истинска и много силна. Не успяхме да я скрием, а нима трябваше? Нали помниш, всичко започна преди четири години. Бяхме щастливи. На другите сигурно всичко това звучи като поредната сълзлива история. Не ми пука. Преди обаче ми пукаше и ето защо съжалявам. Съжалявам и то много. Въздишките и безбройните безсънни нощи не успяха да ме излекуват от теб. Очите ти са навсякъде. И нямам нищо против.
Бяхме заедно.
За кратко.
Истината е, че драмата едва сега започва. Тази година ти се ожени. Ти. Как да проумея този факт? Повтарям си го ВСЕКИ БОЖИ ДЕН! Колко още бих могла да издържа в този лабиринт от чувства и емоции, които трябва да прикривам от света, дори и от себе си. Но от мен не мога да избягам, от съзнанието ми, което все още иска да диша. Ти вече си само блян и фактът, че преди броени дни Тя ти роди дете, ме кара да те изтрия завинаги.
Изтривам те всеки ден.
Може би не успявам.
Никак даже.
Какво щеше да стане, ако те бях потърсила преди сватбата? Никога няма да разбера, просто защото изпуснах момента. Аз изпуснах много моменти, други просто пропилях. Може би не заслужавам щастие, може би просто не съм за този свят. Но те обичам.
А как мога да те обичам, когато не съм те виждала повече от година, когато знам, че вече градиш собствен живот, че гледаш дете...
Знаеш ли как звучи това в моето съзнание? Знаеш ли, че, когато хората и обстоятелствата ни разделиха, част от мен тотално изчезна, разруши се, потъна в кълбото на времето... Може би най-красивите ми мечти изгоряха с онзи залез, чиито лъчи никога не ще се повторят, чиято светлина никога не ще ни зарадва. Никоя няма да те обича така. Няма.
Аз, сама, пристъпвайки към нови хоризонти, винаги ще се питам какво щеше да бъде, ако бях с теб. Но неизбежното се случи. Ти си нечий съпруг. Сърцето ми обаче не разбира от документи, то не се интересува къде си се подписал и кое те е накарало да го направиш. И двамата знаем , че ако не беше се появило детето, този брак нямаше да се случи.
Истината е една. Не мога вече дори да ти кажа, че те обичам. Неистово. Дали съм наказана? Животът бил суров. Въпреки всичко, пожелавам ти да дариш на детето си най-щастливото детство и когато синът ти, Стоян, някой ден се влюби, позволи му да изживее любовта си. Нека няма повече такива трагедии. Да. Защото нашата любов е трагедия. Дано в друг живот пак се срещнем и имаме шанс. Обещавам ти тогава да не слушам никого. А ти – живей сега! На жена ти само ще кажа колко голяма щастливка е и да те пази, защото ти си едно пораснало дете.
Та... не знам дали идеята да се изповядам тук е била добра, но трябваше. Трябваше да изкрещя на Вселената, че съм готова да умра за теб, дори да живея. Знае ли човек кое от двете е по-трудно?...
Сега те оставям. Както беше написала известната психоложка М. Алгафари в стихотворението си „Към другата”:
“Едно, уви, не обещавам,
че някога ще спра да го обичам.”
Обичам те!
Завинаги!
Последно сбогом, Иване!

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: