Иван Мараджиев е на 20 години и учи в Техническия университет в Пловдив, специалност „Електроника”. Вече е втори курс, хич не му е лесно. Ходи на тренировки по айкидо, а понякога бяга на Гребната база. Хобитата му са най-разнообразни: прави фигурки от дърво, рисува, прави излети в планина. Наскоро открива нов талант в себе си – поезията.
Тинка НАЙДЕНОВА
сн. Лили ПЕТРОВА
Не е участвал досега в никакви конкурси. Не му харесва да се изявява по такъв начин. Вдъхновяват го различни неща - красиво момиче, никакво приятно преживяване, някоя великолепна гледка, та дори и нещо, което е сънувал.
Обича да пише предимно за чувствата в себе си, за гнева, разочарованието, и разбира се не на последно място и за любовта.
Харесва хора, които са чисти и естествени, не се крият под някакви маски. Фалшивото го дразни и отблъсква.
Голям мечтател е. За него да желаеш силно нещо материално не е мечта, а необходимост, без която не може. Но би искал да открие: „някаква нова машинария, която да прави живота по-лесен и приятен”. Не спира да търси и преоткрива себе си. Каква е истината за него ли? Както наскоро каза великата Свобода Бъчварова – „истината е кръстен път, всеки си я извървява”. А Иван е тръгнал по трънливия път на поезията.
Днес
Днес беше красив октомврийски ден.
Слънчево, весело, приятно за живеене време.
В такива дни обичам да съм навън
По цял ден и цяла нощ.
Да се радвам на синьото и звездно небе.
Днес това направих.
Бях навън.
Днес видях света такъв,
какъвто никога досега,
денят беше прекрасен,
както всеки друг ден.
Това би казал за всеки изминал ден,
дори и за този,
защото такъв си беше той.
Днес не би казал,
че се видя със звезда.
Блестяща отдалече.
От небето паднала.
Чисто бяла.
Искряща звезда.
Но аз ще кажа:
Днес той си говори със звезда.
Повече тя му говореше.
Питаше го.
Когато трябваше да каже каквото трябваше да каже, той
незнайно защо
мълчеше...
А звездите са милиони,
но за него тя бе една единствена.
А искаше да й каже...
Днес искаше да каже... Искаше да каже...
Искаше да й каже
колко много я харесва.
Колко много би желал да я докосне.
Да я погали и прегърне.
Днес искаше да й каже,
че нощем затвори ли очи, пред него тя изгрява!
Че сутрин с мисълта за нея става!
Че е влюбен в нея!
Днес той мълча...
Не знам защо.
И той не знаеше.
Мълчеше като пън
Като камък.
Като идиот...
Тази вечер той гледаше небето.
Гледаше го.
Но там звезди за мене вече не намирам.
Kъщичка от карти
Строим своя дворец.
Висок, красив, несравним,
нагоре, нагоре към небето.
Висок, че от далече да се вижда.
Мислим си:
“Ще е голям,
величествен,
несравним!”
И ний строим,
строим,
строим.
Пари ще имаме.
Не ще да знаем какво е то лишение
и
пестеливост.
Не ще да знаем какво е то състрадание и свян.
А хората от глад умират.
От студ умират.
От болести умират.
А ний строим,
строим,
строим.
Мислим си:
“Ще живеем богати,
обичани,
вечно щастливи и недостижими.
Ще сме с приятели заобиколени.
Гуляи. Карнавали.
И строим,
строим,
строим.
Приятелите ни завиждат.
“Ха!
Нека ни завиждат!
Дворецът си е наш!”
И така строим
сами
своята къщичка от карти.
Времето се развали.
Духна вятър
и къщата от карти се събори.
Кой от нас беше в къщата асото пика?
Кой беше двойката спатия?
Сега всички сме равни.
Седим на тротоара и просим милостиня.
Приятелите ни от нас отрекоха се.
В тухлени къщи те живеят.
Студено е
и болести сега ни мъчат.
Последното петаче за хляб вчера дадохме го.
Ами сега?
Защо ни беше този дворец от карти?
Защо така само за себе си мислихме?
Защо бяхме егоисти?

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: