От време на време нещо в мен започва яко да ме тегли към необятната шир на космоса. Не знам защо. Никога не съм искал да ставам космонавт, нито пък съм кой знае какъв фен на филми от рода на Армагедон. Може би страстта ми към Starlancer и пренебрежението, която тази игра срещна за сметка на своето „продължение” Freelancer, ме тласкат да тествам и сравнявам почти всичко, което е а) игра; б) свързано с космоса и изтребването на лоши земляни, още по-лоши извънземни или всичко накуп. Така или иначе наскоро в едно подобно състояние инсталирах най-пресния космически симулатор, който успях да открия, а именно – Dark Horizon.
In a galaxy not so far away…
Началото на играта впечатлява. Определено. Въвеждащото филмче е издържано в класически чернобял стил и по някакъв начин напомня леко за интротата в Homeworld (също го имам на харда и приемам предизвикателства). Въпросното интро има за цел да въведе в историята подобни на мен, случайно попаднали на играта хора, защото както разбрах малко по-късно, Dark Horizon е prequel на Tarr Chronicles. Не съм играл въпросните Хроники, но фактът, че нямам дори смътен спомен да съм чувал за тази игра, ми говори, че тя просто е преминала като поредното заглавие без да остави кой знае какъв отпечатък в гейм индустрията. Може пък и да греша. Всъщност няма особено значение, защото целта тук е друга.

И така, установих, че във Вселената се е появило нещо, което принципно няма как да съществува. Разбира се, „по принцип” и „де факто” са две доста различни понятия и очевидно принципите понякога се оказват грешни. Несъществуващото чудо е наричано просто The Mirk (Тъмнината, братя!!!) и основната му цел е да поглъща всичко във Вселената, начело със звездите. Спокойно. The Mirk няма да погълне нито Слави Трифонов, нито Роналдиньо, нито Бербатов, защото историята се развива някъде в много далечното бъдеще.
Тъмнината си унищожава всичко, но в един момент стига до границите на Слънчевата система и респективно вече е заплаха за човечеството. Хората не са известни със своята търпимост към подобен тип заплахи и решават, че ще трябва да направят нещо и да спрат The Mirk. Проблемът е, че Брус Уилис го няма от няколко хиляди години и цялото човечество трябва да разчита само на себе си. Все пак вариант е намерен и някои големи мозъци измислят противодействие на The Mirk – The Light Core (Ядрото на Светлината или нещо подобно). За да се стартира проектът обаче, този Light Core трябва да бъде построен, а за да не бъдат обезпокоявани майсторите и общаците на този обект в космоса са създадени крепости, обитавани от войни, наричани Guardians или Пазителите. Това е историята в най-общи линии.
Точно като Guardian Third Degree или Пазител Трето Ниво започвате играта и вие. Прави впечатление, че името ви е Corwin (Хрониките на Амбър anyone?) и скоро разбирате, че вие и вашите братя по оръжие сте заразени от Тъмнината, което ви прави способни да усещате присъствието й. Освен това вие сте способни донякъде да се контролирате и сте посветили живота си на борбата срещу The Mirk. Събуждайки се в собствената си каюта на една от базите на Пазителите, вие (Corwin) можете да разгледате сънищата си и да научите повече за историята на играта или директно да се засилите към хангара. Аз избрах първия вариант, но ако се впуснете в дъгло четене, само ще се объркате още повече. Ето защо препоръчвам директно да се засилите към космическия док.
В хангара стои вашето превозно средство, което в случая е космически изтребител, който обаче вие можете да модифицирате. И не става дума само да поставяте на различни типове оръжие или ракети, а напълно да сменяте тялото на кораба, бронята, двигателите. Можете да добавяте различни полезни джаджи и т.н. Бъдете внимателни при избора си, защото това е едно от най-важните неща в играта. Разбира се, според стила ви на игра, можете да си построите едва движещ се Juggernaut, който обаче да понесе нечувано количество бой и да смазва противниците бавно и методично. А можете да направите супер лек и бърз изтребител, който да разчита на маневреност и повратливост. Естествено, можете да си направите и доста добре балансиран кораб, който да взима предимствата и на предните два вида. Като цяло имате доста голяма свобода при персонализирането на бойната ви машина, но винаги е най-добре да си инсталирате най-яките части и да мажете всички.
Out in the deep, deep space…
So far, so good. След като си направите кораба, излитате на мисия. Първите няколко мисии са горе-долу интересни, но след това установявате, че всички мисии си приличат. И то много. Редът е следният – излитане, намиране на лошите, избиване, прибиране. Винаги. Руснаците от Quazar Studio можеха да се постараят малко и да включат поне известна свобода по отношение на изследването на космоса или някакви странични куестове. Е да, ама не. Мисиите са си свръх линейни и еднообразни и честно казано не са особено предизвикателни. Е да, имате партньори, за да не ви е самотно в космоса, и те могат да изпълняват прости команди от рода на „Attack my target”, “This one is mine”, „Братлета, махнете този тъп извънземен от гърба ми” и подобни. По принцип не е зле, но както стана ясно в началото, принципите не винаги са това, което очакваме. Та тези ваши съекипници имат уникалната способност да забравят командите, които давате, на всеки 20 секунди да речем. Самата бойна система сякаш доста е взаимствана от Freelancer. Управлението се извършва основно с мишката, но ще се налага да използвате и по някой друг бутон, за да се възползвате от така наречените modes. Имате 2 възможности – „shadow mode” и “corter mode”. Ако влезете в shadow mode, охлаждате кораба и той става невидим. Съответно враговете не ви атакуват, но за сметка на това се движите ужасно, ужасно бавно. Толкова бавно, че предпочитате да излезете от кокпита и да нападнете извънзвемните с голи ръце. Не си мислете, че вашето безкрайно търпение ще бъде възнаградено обаче и ще можете да прелетите до края на мисията така. По някакъв начин „The Bad Guys“ ви откриват някъде след 20-30 секунди. Другата възможност е да прегреете возилото си, което ще се отрази на две неща. Първо оръжията ви ще нанасят малко повече щети и второ ще загубите щита си и ще трябва да се „охлаждате”, за да ви се зареди отново. Честно казано не знам кой метод е по-добър, но май балансът е най-подходящ.
Изкуственият интелект на противниците не е на особено високо ниво и на определен етап от играта ще установите, че се опитват да се забият във вас както навремето Даниел от ЕЛО таранира звездолета от флотилията на Джейгър Зур. За сметка на вродената им липса на пилотски умения обаче, извънземните притежават доста бързи кораби и ако не решат да се камикадзират във вас, се стрелкат наоколо като луди. Това донякъде е проблем, защото корабите им са тъмни, а фонът на космоса също не е светъл, което ги прави трудно забележими. Все пак битките са на средно ниво и на някои може би им харесват. На мен лично ми доскучаха към средата на играта.
Визия и стил
Играта е нарисувана много, много добре. И космосът е както си го представям (ха-ха), и корабите са детайлни, и големите станции изглеждат чудесно. Графиката е на добро ниво и спокойно може да се каже, че е едно от предимствата на Dark Horizon. Звукът като цяло не впечатлява, но е поносим. Музиката често се повтаря и войс актингът е леко счупен, но като цяло не ме подразниха.
Permition to land granted
Dark Horizon има впечатляваща графика и история, както и известни възможности що се отнася до персонализиране на бойната машина. Играта обаче има тежки пробойни на няколко места. Първо, е доста кратка – около 10 часа всичко на всичко. Второ, битките са леко еднообразни и може би малко под средното ниво за жанра. Трето, играта е линейна и без никаква възможност за преиграване. И като добавим леко тъповатите противници, нещата не изглеждат много красиви.
Всъщност играта става да убиете малко време, но се съмнявам, че ще ви грабне и ще я изиграете няколко пъти.

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви: